историята от част I

Моля да се видят горните препратки и да няма повече оплаквания от рода – “защо не ми каза, че има пет части преди тази?!” –  при положение, че съм го написал преди текста и в заглавието… :)

Не се залъгвайте, че това радикално събитие в живота ми, доведе до мигновена промяна в мен. Когато излизах от водата във ваната, нещо, което се случи за по-малко от секунда, през главата ми мина много вълнуващ образ. По мен се стичаха кадри от живота ми и изкапваха във ваната. Тя се напълни с картини и всичките се завъртяха надолу в сифона. Вече не бях привързан към тях; пред мен се опъна чисто платно и разполагах с всякакви материали да направя нещо красиво с него или да го съсипя. Не е много далеч от акъла, че започнах с кафявата кофа. По-скоро продължих с нея, понеже тя ми беше в ръката. С удоволствие бих отрязал много неща категорично, като с нож в масло. Начинът ми на възприемане на хората и взаимоотношенията ми с тях продължаваха да са все така пагубни. Дълго време продължавах да класирам хората на достойни и недостойни за вниманието ми. Величието „аз” си изискваше комфорта и атмосферата около себе си. Но ако този негативен аспект на характера ми беше изкоренен мигновено, как щях да разбера значението и нуждата това да се промени? Така се стига до „любимия” за всеки момент – промяната. Не е хубаво човек да се залъгва, че харесва промяната, когато тя е плод на собствените му изгоди и прищявки. Ако трябва да я нарека „истинска промяна”, тя се случва тогава, когато разместването е в полза – не само за самия теб, но и за околните. Настъпва момент, в който човек трябва да застане зад желанията и думите си. Да изпълни с дела избора си или да избяга от него. В акъла си много лесно вземаме всякакви решения, но в реализацията се проявява истинската ни същност. Хубаво – бях осъзнал, че не съм особено добър човек, да не казвам – ужасен. Но на мен ми харесваше какъв си бях, даже бях се трудил да стигна до там. Напълно добре ми се струваше да категоризирам хората и да поставям дистанция между тях и мен. За някои дори ми беше удоволствие умишлено да ги наранявам… Стоях в началото на пътуване в суха и унищожителна земя отвъд,  която знаех, че има нещо по-добро от това, което е зад мен. Дълго човек може да седи пред избора да тръгне или не, надничайки през рамо към това, което е било, гледайки собствената си пленителна, измамна „идилия”, чудейки се дали има смисъл да жертва себе си за нещо по-добро, което дори не вижда. Тръгнах бавно, но поне тръгнах. В началото не разбираш какво се случва. Но с времето и пътя, припекът на пустинното слънце дава резултат. Това изпепеляване, от което цял живот човек се крие, сега няма къде да му избяга. Всякакви запаси и излишъци бързо се стопяват и много скоро оставаш с нищо. Постепенно цялата ти гордост и вяра в себе си се изпаряват. Животът дотегва, силата ти изчезва. Нищо не зависи от теб, едвам се влачиш, а дестинацията ти никак не се вижда. Всеки вижда себе си перфектен и на мнозина им е смешно, че „Господ” (прочететe го с ироничен глас) може да иска, човек да е „еди-какъв си”. Не съм искал да се променям. Харесвах се и желаех да надграждам това, което бях постигнал. Но от друга страна, помня силния външен подтик за промяна вътре в мен. Спомням си, че исках нещата да се изменят и ето в момента бях на никъде. Какво можех да направя? Нямах сила да продължа, сам не можех да се променя. И да исках сам нямаше да успея, защото как можех да вървя срещу себе си? Тук със сила дойде това, което ми даде увереност да тръгна след нещо, което не виждах – вярата. Примрял от припек и суша, единственото, което можех да направя, бе да искам помощ. „Господи къде съм тръгнал… не знам. Нито мога да продължа, нито искам да се върна. Помогни ми, заради Теб правя това…”. Молитвата не е зададено писание или текст, а е най-съкровеният и дълбок плач на човешкото сърце. С последните си сили, пред угрозата на отчаянието, почти всички търсят помощ… някъде. Обикновено този клиничен момент е съпроводен от поглед нагоре, а може и в земята, но изход никой не очаква от заобикалящия свят. Къде другаде, или в Кого другиго, да потърся изход, ако не в това, което ме подтикна да тръгна – а именно Бог? Колкото и скептичен да съм бил спрямо това да потърся Господ за живота си, опреш ли до там нещата се променят. Но не и преди да стигнеш до осъзнаването – „кой ли пък съм аз?!”. Не и преди човек да разбере, че от него нищо не зависи. Кой може да гарантира, че собствените му усилия ще го прекарат успешно до утрешния ден? Кога, ако не при загуба, разбираме колко всъщност сме уязвими и крехки? Колко добре ми дойде това прозрение и отърването от огромното бреме, което бях сам за себе си. Пътуването изведнъж ми се видя леко. Имах преизобилна сила да продължа. Стигнах дестинацията си… и продължих още. Всичко това за едно различно начало. Нещо ново и непонятно. Гледам сега назад и се възмущавам от себе си. Даже ме хваща срам. Но целият този път крачка. Малка стъпка от всичко, което предстои, а животът вече е толкова по-сладък.

*няколко минути преди да публикувам статията, Дони пусна картинка в ЛицеватаКнига (втората от двете) и веднага си я присвоих. “There are no accidents. I do not believe in chance. I do not see coincidence, I see providence.” / “Няма случайности. Не вярвам в късмет. Не виждам съвпадение, виждам провидение” – чичо Морфей от “Матрицата: Презареждане”