Голяма заслуга, за мотивацията да седна и напиша по-долната история, има Ачо Малешков, който от няколко седмици описва невероятно си преживяване. Става дума за киста в мозъка (не знам дали “невероятно” беше най-адекватната дума)… Днес той е в отлично състояние, музикант е и свири в доста известна, поне по софийските клубове, банда. Как се преживява новината, че имаш киста в мозъка, операцията и т.н. може да прочетете тук: http://fluxaa.com/ горещо го препоръчвам!
Дойде неделя 17.12.2011г. След двадесет и четири години, един месец и дванадесет дни се надявам, че най-сетне ще започна да живея това което слушам и вярвам, но за жалост не прилагам достатъчно усърдно. Четиринадесет години минаха от както за първи път пред мен беше представен духовен свят. Не просто духовност, но Бог. При това не е Кой да е Господ, а Исус Христос. Във втори клас най-добрите ми приятели, двама корейци, ме заведоха на църква. Хареса ми, но така и не направих нищо по-сериозно по въпроса. Те от време на време ме гледаха леко на криво поради тъпотиите ми. Даже родителите им не изпитваха голямо удоволствие да прекарвам много време с децата от гледна точка на отрицателното ми влияние. Тогава цялата история ми се виждаше абсурдна… През това време майка ми прие сериозно вярата. Няколко години минаха и се случи нещо различно – тя ми сподели, че Бог й е говорил. За мен нямаше нищо странно в това, ако някой каже, че Бог лично му е приказвал, но не обръщах внимание и не ме вълнуваше. Посланието беше ясно и просто – да се приберем в България. За първи път в живота си се изправих пред ситуация в която нямаше възможност за никакви преговори. Или поне вариант в който да седнем и да поговорим дали това е удачно решение. Не можех да повярвам. Нищо не сработваше в моя полза, дори огромните количества сълзи. Та, върнахме се. Макар, че водата в тоалетната чиния ми се виждаше сиромашки малко, липсата на индустриални количества желирани бонбони, никакъв хокей и задължителния, но приятен прякор „Канадец”, живота продължи добре. След няколко месеца се разочаровах от зимата, но какво да се прави. В училище попаднах в много готин и задружен клас. Съвсем на скоро разбрах, че в началото съучениците ми са се дразнили на акцента който съм имал, но тогава се държаха съвсем адекватно и не са ми показвали отрицателно отношение. Нещо с което аз не мога да се похваля. Та, да се върна към първоначалната ми мисъл за този разказ. Майка ми имаше вярващи приятели и започнаха често да си гостуват, като тема на разговора е; кой в какво положение е, къде се намира в живота си, как е с вярата, с Бога и т.н. Смислен и градивен екзистенциален разговор. От време на време и аз ходех, но ми беше крайно досадно. Започнахме да ходим и на църква – скука. Като един „вещ” човек си продължих живота както аз си знам. Един приятен ден майка ми дойде при мен със сравнително неприятна новина – в църквата имало тинейджърски сбирки на които тя искаше да ходя. Отне известно време докато склоня. Първото ми посещение не беше очакваното. Информацията която имах беше за сряда привечер, а това беше младежка сбирка. Там се запознах с няколко човека, но едва издържах да мине времето – сигурно е било един час, максимум час и половина. Прибрах се – мисия изпълнена. Бях там, отметнах тази задача. Но за жалост трябваше да посетя и първоначалната идея… Стигна се и до този ден. Отидох… познавах едно момче понеже бяхме ходили на пленер предната година в Созопол за една седмица . Той в последствие ме беше запознал с негов много близък приятел и така двама души ми бяха известни на това място. Никакви спомени нямам какво се случи тогава. Отидох още няколко пъти, с големи интервали между посещенията. Дори това ми се виждаше много. А те се събираха всяка събота. Не можех да проумея как го правят и защо. Пастора (тинейджърския ръководител – в случая мъж и жена; семейство) беше/бяха симпатяга(и) и винаги много се радваше(ха) да ме види(ят). Но като един „голям човек” не отвръщах със същото поведение – “за кой ме мислят те, че да им се радвам? Не съм толкова слаб!” Сред редките ми посещения на тинейджърските групи бяха преплетени и няколко посещения на неделни служби. Хората пееха песни в началото на тези сбирки… „Виж ги само… добре, че не съм толкова тъп, че да пея и аз”. Това бяха мислите ми. Относно проповедите – нямам спомени. Просто бяха бавни и досадни минути, които с нетърпение чаках да минат. Края беше около дванадесет часа на обяд и аз чаках с нетърпение часовника да стигне до определената позиция. Сега като се замисля не знам защо не излизах от нас с „дестинация църквата”, но както съм правил много други пъти да отида където си искам. Все тая… Предстоеше някакво голямо събитие. Бях разбрал за него и явно се подготвях да отида. Не знам как съм се навил, но вече бях настанен в автобус и пътувах към Стара Загора. Понеже бях натрупал няколко присъствия на тинейджърските сбирки, вече се познавах с повече хора. Някои бяха симпатяги, но по-голямата част ми се струваха прекалено добри и весели – това никак не ми харесваше и нямах никакво желание да общувам с тях. Пристигнахме, хапнахме по един дюнер и се насочихме към някаква зала. Мероприятието на което отивахме се казваше “Нова Вълна”. Какво да видя… Същата работа като всяка неделя, но „ъпгрейдван” вариант. Това нещо щеше да продължи часове. Да бъда по точен – до следващия ден. (част II)
